Спомени от соца: Отвлякоха дядо ми посред нощ, за да го вкарат в ТКЗС-то
Последвайте ни в Google News Showcase
Колективизацията ни бе натрапена по съветски образец въпреки нейната несъстоятелност. Нашите партийни величия се бяха престарали да изпълняват безпрекословно инструкциите на съветските ни братя за агитация на селяните. Не се притесняваха да използват всички методи за убеждение.
WINBET – персонални бонуси всеки ден! (18+)
Бяхме малки деца с брат ми и прекарвахме всички ваканции на село, където дядо ми беше частен земеделец и не желаеше да се включи в сформиращото се ТКЗС. Това не бе така безобидно и му костваше много – нерви, средства и нарочно създадени трудности, за да го принудят насила. Помня дори унижението, на което бе подложен от надписа на стената на плевнята – „Кулак – враг на народа“. А той не беше в някакво завидно материално положение. Останал сирак на 14-15-годишна възраст, поема непосилната задача като глава на семейството, тъй като баща му (моят прадядо) загива във войната. Наследил бе 50-60 декара плодородни ниви в непосредствена близост до селото, между жп линията и реката, докато не му ги отнеха и подмениха с чукари надалеч, зад землището на съседното село (тогава с. Градина). За да се стигне до тях с каруцата, трябваше всеки ден да се изминава около 15-20 км селски път. Работните дни започваха призори и продължаваха до късно вечерта. Основната му механизация бяха рало, плуг, редосеялка, веялка, каруца и два коня, с които трябваше да обработва земята си, за да преживяват. Всичко се превозваше и обработваше на ръка и с конете – оран, сеитба, окопаване, жътва, извозване на снопите и вършитба на хармана в двора. Баба ми – слаба и жилава женица, беше много оправна и ставаше още по-рано, за да замеси и изпече хляб и приготви храната за през деня на нивата, която винаги имаше неповторим вкус. Нямаше време дори и да се разболее някой, камо ли за някаква почивка. За награда облагаха дядо ми с високи данъци и наряд като част от произведеното, както и постоянни проверки от акцизните в селото, да не би да укрие жито, вино и каквото и да било. По това време вървеше електрификацията и дълго време не го свързваха към електрическата мрежа. Вечерите прекарвахме на газени лампи и фенери, с които наглеждаха и обслужваха животните.
Иначе провокациите не спираха и продължаваха постоянно в нови и различни варианти. В селото имаше три кръчми и много рядко, понякога и дядо посещаваше едната, за да се види с приятели. Не беше голям любител на алкохола, но това не им е попречило с подставени лица да се опитат да го напият и тогава да му отправят за кой ли път поредното предложение за влизане в прословутото ТКЗС, но все безуспешно.
Най-голямата наглост и безсрамие, която баба само веднъж ми сподели, е бил нощният десант на група фанатизирани селски бабаити, които, след като са прескочили дувара и са разбили и откачили вратата, са нахлули и измъкнали по бели гащи дядо. Натовари ли го на изкъртената врата като на носилка и го отвели в мазето на общината без никакви обяснения. Там са го държали няколко дни на хляб и вода, като периодично са му предлагали документи за подпис и съгласие. Пак без успех.
Но опитите на спират и дотук. След време е изпратена нова група на лозето, което бе извън селото, където дядо е косил тревата по синорите и се е подготвял за предстоящия гроздобер. Съвсем преднамерено единият от тях си е позволил да влезе, да започне да бере и демонстративно да яде и плюе пред него още неузрялото грозде в очакване на евентуална реакция, за която са били инструктирани и подготвени. И тя не закъсняла. Иначе спокоен по характер и след като е предупредил неколкократно неканения гост да престане и напусне неговата собственост без резултат, както бил с косата в ръце, подгонил наглеца, който не е очаквал подобна развръзка. И добре, че не е успял да го настигне, може би е щяло да се стигне до фатални последици, все пак е бил и на възраст. Но това не попречило на селската управа да заведе дело и да го осъди на няколко месеца затвор в Черни Осъм в най-усиленото време за прибиране на реколтата. Явно са планирали да използват неговото отсъствие и да принудят баба да подпише документите за колхозната съпричастност. Но пак не са познали.
С брат ми взехме нещата в свои ръце, за да покажем силата на несломимия фамилен дух. Бяхме се научили да вършим всички селскостопански дейности, които през годините практикувахме всяко лято през ваканциите си на село. Лъснахме, сресахме конете, започнахме да ги поим привечер на горната чешма, за да минем през селото, знаейки, че ни наблюдават. Успяхме да приберем реколтата навреме, да овършеем зърното и да го приберем в хамбара. Когато дядо се завърна, го посрещнахме цялата рода, беше дошъл от града и вуйчо ми със семейството си, на когото преди време се бе родило първото му дете, наследило името на дядо – Тодор. Държеше го на ръце, а то приветливо се усмихваше и отвръщаше на всичките ни закачки. В един момент протегна малката си ръчица, в която държеше някаква бисквитка, към лицето на дядо, за да го почерпи може би, като че ли съзнаваше важността на случващото се. Дядо го пое, прегърна го и две огромни сълзи се стекоха по закоравелите му бузи, които явно дълго време е потискал. Никога няма да забравя този миг! Този здрав и корав човек, преминал през всичките тези безсмислени перипетии, се почувства в този момент обичан, желан и горд, че е издържал с чест уроците на времето и е възпитал по този начин нас – неговите потомци!
След този случай престанаха да се занимават с него. Продължи да се труди до 72-годишна възраст. Напусна ни насред жетва в родната си къща. Не знам дали е някакъв знак на съдбата или поличба, но го превозихме до вечния му дом с неговата каруца и коне. Докато траеше церемонията, те стояха кротко и наблюдаваха с големите си тъжни и влажни очи, сякаш разбираха какво се случва.
Антон Цаневски, Велико Търново
